Родителските страхове потискат
с ръце, протегнати към нас,
сякаш се нуждаем от подкрепа,
родителите втренчват се във нас и настояват,
понякога без думи даже,
глупостите да оставим
и разперват пръсти после,
сякаш ни освобождават,
но странно, че не виждам изход,
а поредна спусната решетка.
Зад тези щедри пръсти
чувствам се като във клетка.
Родителските грижи ни съсипват,
красотата вътре в нас изчезва,
а мечтата ни се струва тъй далечна.
И в една реалност неопровержима
небето вече не е необятно,
а Земята е картонена кутия,
но с дупки,
през които щом погледна
разбирам, че така объркали са ми главата,
че виждам факти вече, не магия.